...Безрезервната вярност към поезията – като състояние на духа – е характерна за алтруистите, които умеят да проявяват емпатия не чрез сълзливи сантиментални жестове, а съхранявайки „старинната мелодия на живота“, долавяйки я в тъжната песен на късен щурец, който не забравя лятото. С тези думи преходът към света на друга интересна поетеса, помагаща ни да чуем гласа на тишината, не е труден. Виолета Воева никога не шуми около себе си, макар да дебютира много силно и запомнящо се с поетичната книга „Зимно море“ в далечната вече 1997 година. Родена е в Бургас, а в днешния преглед този град на тъжните поети и на великите актьори ще изпълнява специална роля. „Най-нежният сезон започна. / Бургас в мъглата пак ще плува. / И винаги съм тук нарочно – да мога да се натъгувам.“ Няма да откриете това стихотворение в новия красив том на Воева „Суфльорът на сънища“, представен от издателството за българска литература „Лексикон“. Той започва със „Самата свобода“. Но аз помня по-ранен вариант на същата тема: „И любовта е като тази нощ. Без структура, сюжет, /сценарии и граници. / Дори земята и небето не могат да я сложат в рамка. / Защото е самата свобода.“ Сигурно вече сте забелязали, че не обичам творбите „със сценарии и граници“. Ще забележите как в „Суфльорът на сънища“ поетесата е усмирила потока на думите, станала е много по-голям скъперник на излияния, но затова пък въздейства ударно. Прочетете „Прашинка“ : „Нямам друго за тъгата, освен два облака в очите ти. /Преди да станат дъжд.“ Съвършено. Навярно именно затова, толкова чуждия на похвалите мълчаливец Иван Цанев е рекъл: „Написана със свой почерк – „любовното мастило на зората“ – новата книга на Виолета Воева „Суфльорът на сънища“ извисява малките неща и предметите в нашия градски делник. Образите в тази поезия са оригинални, ярки, чувствени. Поезия за тъгата, която може в един момент внезапно да обърне „подредения ни уж правилно квартален космос“. Художественото оформление на книгата, замислено от самата Воева, е органична част от текста, сенките по страниците, изпълнените със скръб графики, виденията, с които „суфльорът“ допълва изповедите – всичко това въздейства мощно сред мрежата от облаци – „мансарди за ангели“, сред издигнатите от мъглите „стени на мълчанието“: в тома няма стихотворение „Суфльорът на сънища“, има „Ловец на сънища“ – и този трескав, неподражаем диалог между Суфльора ( не случайно изписвам думата с главна буква – сещайте се! ) и ловеца се осъществява магическа връзка. В „хамака на нощта“ сякаш проникваме в друга епоха, където „под суфльорството на щуреца“ изникват „богове, герои и предатели“. „Сърдечните пейзажи“ са неочаквани, заредени едновременно със страдание и с надежда. „Миг от космоса“ долавяме в „любовните думи в немерена реч“: те са отправени както към „фенерите на кварталните светулки“, така и към изпълнения с мек еротизъм вятър, но най-вече, към „мъжа от слънце, песен и сълзи“. ...Има неща неназовимо, необяснимо в Бургас, който може да приласкае и Иван Пейчев, и Христо Фотев, а същевременно да нарани смъртоносно Петя Дубарова. Красотата и полъхът на морето винаги вървят паралелно със спотаената в дебнещата изневиделица буря.
....