Прочетен: 309 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 29.03.2021 23:09
резедавата прозрачност на тревите постепенно
се пълни с различните оттенъци на зеленото.
Клоните на дърветата натежават
от младите сочни листа.
По стъпалата – от високо, но не от приближаващия облак,
а от таванския етаж, ще погледна сезона.
От години в мансардата се трупат документи,
чернови на ръкописи, писма,
стари фотографии, пощенски картички.
Прибрани са и две тетрадки, в които със дребния почерк
на една от лелите, се разказва станалата почти градска легенда
любовна история на прабаба ми, започнала в Кавала.
За момичето с двете плитки,
което приковавало погледите на мъжете
със изящната си стройна осанка
и с големите тъжни очи, които често сменяли цвета си.
За съдбовната среща с любимия в една снежна нощ.
И за бягството им - от Бяло към Черно море.
Истинска драма, достойна за книга.
Старата библиотека тежи от томове, които качваме,
за да направим място вкъщи за нови.
Специални рафтове има и за издания,
станали библиографска рядкост.
Обичам мириса на миналото.
Върху старомодното бюро – разтворена книга.
Явно, последния път съм забравила да я върна на мястото й.
Изданието е от 1939 година – „Любовь и поезия”
на проф. Александър Балабанов.
Има и посвещение с автограф от него.
Проф. Балабанов анализира поезията на древните елини.
С листче съм отбелязала страницата с абзац,
в който той разсъждава, защо в съвременния свят
образовани нации мислят, че поезията е ненужна, даже пакостна,
а в класическа Гърция никой никога не се е съмнявал
в необходимостта от „дара на музите”.
Мисля си за днешното време,
в което всичко наредено в куплети,
се определя като стихотворение.
Думата „любов“ излиза постоянно от тях,
като мравка от пренаселен мравуняк.
През отворената капандура
слънцето капе на точици.
И стаята полека-лека се опакова с варак.
Златната стая. Този следобед.
Публикувано в Public Republic