Тихите часове. Тези, в които иде тъгата.
Чувам как шумоли из стаята и по тънката нишка на горчивия й мирис, 
знам, че е вече до прозореца.

И тогава симетрията на пространството в мен се срива.
Разлюляват се стените, ъглите се затрупват.
Като след земетръс пропадат градените с години житейски правоъгълници.

Светлата черта на хоризонта прекъсва.

И тонове безсмислени думи, възклицания, сенки на хора,
с обещанията им, изчезват.

Само руини – антични статуи, потъващи в сърдечните пластове.

И здрачът се напуква и в гънките, вместо синьо безгрижие,
се събира катран от някой близък кръг на ада.
От свода звездите една след друга окапват –
късни ябълки – нито да ги обереш, нито да отхапеш някоя.

Чакам в тъмното уличното осветление саму да се включи –
или ще са съзвездия от далечна галактика,
или лампи от съседна улица.

А аз ставам не само съзерцател, но и техен пазач.

Защото нощта е вътрешният джоб,
в който скривам тайните си.

И тъгата.

Няма стара, днешна и утрешна тъга. Тя е една.
И когато си тръгне в зората, сигурна съм,
че чувам как се отдалечават леките й стъпки.

Public Republic