Тихите часове. Тези, в които иде тъгата.
Прониква с вдишванията.
Усещам дългия й горчив послевкус.
И симетрията на пространството се срива.
Пропукват се ъглите и после стените по вертикала.

Светлата черта на хоризонта прекъсва.

Сякаш земетръс разлюлява житейските правоъгълници.
И тонове безсмислени думи, възклицания, образи, обещания, изчезват. 
Руините на делника – антични статуи, потъват
в разцепените пластове.

И любовта остава под срутените зидове на душата.  

Отсъствието ти
променя даже залеза, който веднага притъмнява.
Небето слиза – на един облак разстояние.
Звездите приближават и мога да ги разпозная дори без очила.
Уличните лампи необяснимо се включват –
приличат на съзвездия от някоя чужда галактика.

А аз ставам не само съзерцател, но и техен пазач.

Защото нощта е вътрешният джоб,
в който скривам тайните си.
И сълзата, когато те няма.

Тъгата не е нито стара, нито днешна, или утрешна.
Тя е една.
И когато си тръгне със зората, сигурна съм,
че чувам отдалечането на леките й стъпки.

Public Republic