Часовете на тъгата –
когато тръгналата дума спира преди точката
и мястото й се запълва с тишина.

И между залеза и мрака –
в загадъчния здрач, някой пали лампа,
а ние сантиментално вярваме,
че е отломка от минали луни.

Часовете на тъгата –
вече мушнати в левия ти джоб.
(Там преди се топлеше хладната ми от дъжда ръка.)
А как се спъвахме безгрижно,
и в кости от треви, и в корпуси от листопади –
в онези дълги като сто години елегични часове.

Тогава
       дори не подозирахме,
                                     че тъгата е безсмъртна.