От прозореца всеки ден чакам зората.
Гледам как се изкачва по етажите на двете къщи отсреща –
в началото колебливо, после бързо, докато запълни цепката между тях.  
А когато мракът изтънее, изгряват един след друг облаци:
ягодови, пурпурни, алени – захарен памук за закуска.
 
Цветовете вече – разсънени.

Упоритият градски смог се състезава с тях:
следва извивките им, опитвайки се да ги повтори – в делнично сиво.  

Но в пет и единайсет следобедът се оглежда в стъклата:
синьото на здрача неусетно потича –
звезда, която излива сълзата си до дъно.  

Капка по капка от свода се търкулва вселенската тъга.  

И зазвъняват камбанки. Дъжд – над хрупкавата резеда на сезона.  
В този понеделник – по-стар и от света.  

Публикувано в Public Republic