Ще изкопая дупка под дървото отсреща,
и за последно ще ги прошепна.
После ще натрупам тъга, пръст и забрава.

Земята ще ги чуe и запомни.
Вече тръгнаха дъждовете.
В този сезон те са дълги.
Проникновени. меланхолични,
защото напускат небесните гнезда завинаги.
 

По стръмните улеи на въздуха
ще търсят пролуки към корена.
 

Но стъпят ли самото дъно на мрака,
неизбежно ще чуят въздишките на затворените букви.
И когато се издигне тънката стълбица на па́рата,
по нея съгласни и гласни ще се изкатерят,
наредени в забранените изречения.
 

В първия ред на светлината.
 

За да наситят със смисъл облаците.
И да станат метафора в нечие стихотворение.
 

"Свободни като въздуха", 2014
ИК "Ера"