От прозореца всеки ден чакам зората.
Гледам как изкачва етажите на двете къщи отсреща –
кога по-бързо, кога колебливо, докато запълни цепката между тях.
А когато изтънее мракът напълно, изгряват един след друг облаци:
ягодови, пурпурни, алени – захарен памук за закуска.

Цветовете се разсънват – до корен

Упоритият градски смог се състезава с тях:
следва извивките им, опитвайки се да ги повтори –
в делнично сиво.

Добре че е вятърът да го издуха

В пет и единайсет следобедът се оглежда в стъклата:
синьото на здрача неусетно потича – звезда,
която излива от самото си дъно светлина.

Сякаш се търкулва капка по капка вселенската тъга.
Твоята – също.

И в този миг зазвъняват камбанки.
Дъждът тръгва над хрупкавата резеда на март.

В този понеделник – по-стар и от света.

Публикувано в Public Republic