Март. Пролетта променя състоянията на пейзажите: резедавата прозрачност
на тревите постепенно се пълни с различните цветове на зеленото.
Клоните на дърветата незабелязано почват да натежават
и вече не са толкова волни, за да ги люшкат с лекота ветровете.

Искам да погледна града отгоре. Затова –
по стълбите, но не към облака, а към мансардата.

Тук от години събираме семейни документи,чернови, ръкописи, фотографии, писма и пощенски картички.
Тук са и двете тетрадки, в които със дребен почерк
 се разказва разтърсващата любовна история на една от прабабите ми, започнала в Кавала: за момичето със свободно пуснати къдрици,
което приковавало погледите  на мъжете със стройната си издължена фигура и големи пъстри очи.
За съдбовната среща с любимия в една снежна нощ.
И за бягството им – от Бяло към Черно море.

Драма, достойна за роман.

Старата библиотека тежи от книги, които качваме, за да направим място вкъщи  за нови. Специални рафтове има и за издания,
станали библиографска рядкост.

Обичам мириса на миналото.

Днес видях върху старомодното бюро разтворена книга.
Явно, последния път,
когато съм била тук, съм я забравила върху плота. Изданието е от 1939 година – „Любовь и поезия” на проф. Александър Балабанов.
Има и посвещение с автограф
от него. Проф. Балабанов анализира поезията на древните елини.

С листче съм отбелязала абзац, в който той разсъждава, защо в съвременния свят образовани нации мислят, че поезията е ненужна, даже пакостна. В класическа Гърция никой никога не се е съмнявал в необходимостта от „дара на музите”.

Мисля си за днешното време. За поезията сега често се говори на висок глас, обикновено около задимена маса в шумна компания
с чаша в ръка.

През отворената капандура слънцето се процежда на капки.
През тях мъгливините от прашец, отдавна завладели тавана,
изглеждат съвсем като варак, който полека-лека покрива стените,
скосения таван, пода и пълни догоре ъглите.

За любовта – в златната стая. Този следобед.

Публикувано в Public Republic