Звън.
Сънят спира на половина, но още вдишвам
от въздуха му с вкус на облаци. Двор на стара къща.
Оттук се вижда меката извивка на хълма.

Пейзажът съмва.

Короната на разлистената ябълка
пръска сиянието си на цветчета в сумрака.
Зад тънките пердета прозорците светлеят.
Портата е затворена, но в ключалката се вижда
стар железен ключ. Под нечии стъпки
скърцат дървените стъпала към втория етаж.

В ръката си държа фотоапарат. Очаквам зората
и мига, когато изкачва клоните и един след друг
изгряват ореолите на дърветата.

Знам, че всичко това вече съм го преживяла.
Мирисите на диви треви ме преследват от години.
Това е сън в зелено в една друга реалност,
където сме само двамата.

Обичам това място.

Ако има рай, той е тук –
по южния склон на изумруденото възвишение.
С къщата, където всяка сутрин в седем часа
слънцето кацва на комина.

Публикувано в Public Republic