Зората. Винаги различна. Внезапна. Излита от индиговия мрак –
пеперуда, разпукала какавидата си. Иска ми се да не пропусна
този изначален миг, в който тя се измъква от нощната коруба
и пърхаща, лека, заема с крилете пространството.

Светлината в очите ти. Тя ме разбужда. А сънят ще продължи в друга нощ:
в напълно достоверни пейзажи, които се движат из сезоните,
а понякога – и в четирите едновременно. 
След елегичния пуст плаж, ниското сумрачно небе се отмества от следващо –
на зелени кръгове от разлистените дървета на април. 
Оттатък парка пък, асфалтът започва да излъчва събраната горещина на август
и сандалите потъват в меката му същност.
Стъпките остават там до следващото лято. Но след завоя на улицата,
знаците на есента вече трепкат във въздуха – същински зеници на светофар.
А влезе ли февруари в съня ми, той се побира само в една единствена
звезда на снежинка. И когато се разтопи от дъха ти, тъгата кротко на капки изтича.         

Тази сутрин си спомних за един отминал октомври, огрял далечен хълм. 
Листата падаха, упорити и последователни,
следвайки покривите на запуснатите отдавна селски къщи.
Златните им оттенъци искряха като ореоли около пропуканите керемиди.
Напомняха на библейска обител. А когато дъждът звънна в комините,
все едно замлъкналата отдавна камбана запя.       

И днес това място съществува –  в покрайнините на рая:
на границата между два свята.

„Факел“