НАПЪТСТВИЕ

ИВАН ПЕЙЧЕВ

Когато ти решиш да си заминеш, 

недей си взема сбогом нито с мен, 

нито с морето. . . 

Иди си, без да се сбогуваш. 

Отплувай до съседното пристанище - 

до другото пристанище отплувай незабавно. 

Там ще намериш пак и чайките, и ветровете, 

и лодките със гърбове катранени. 

Ще отпочиват пясъците кротко 

и всички улици ще водят към морето. . . 

Иди си, без да се сбогуваш. 

По кея, опустял внезапно, 

по облака, над залива застинал, 

по дюните, внезапно занемели, 

ще разбера, че вече си заминала. 

Тъй сребърните малки риби идват 

и недокоснали брега, 

се стрелват пак 

навътре във морето. 

Аз дълго ще почуквам със лулата си 

по камъка, горещ от светлина, 

и ще си тръгна, без да я запаля, 

оставил купчинка студена пепел 

по камъка от светлината топъл. 

Вълните ще шумят със белите си гребени 

и този шум, дълбок 

и тъмносин като морето, 

ще спре до тебе, 

тъмносин като морето там, 

във другото пристанище. 

Но ако сушата не ти предложи нищо ново, 

ако в сърцето ти нахлуе властният й повик - 

веднага си тръгни. 

Ще те разтваря бално хоризонта, 

брегът ще губи свойте очертания. 

Морето има хиляди пристанища: 

отплувай, без да се сбогуваш 

с нито едно от тях. 

Додето някой ден ще чуя смях, 

ще чуя стъпки - бързи и отчетливи - 

по стълбите на дървената къща 

и върху устните си ще усетя устни 

с дъх на море и нар. 

И със затворени очи ще знам, че ти се връщаш. 

Защото всичко край морето е море. 

То идва, за да си отиде - 

отива си, за да се върне пак. 

Затуй недей си взема сбогом ни със мен, 

ни със морето. 

Иди си, без да се сбогуваш.