Тихите часове. Тези, в които иде тъгата.
Прониква в мен с въздуха. Усещам дългия тръпчив вкус.

И симетрията на пространството се срива.
Пропукват се правите ъгли и стените по перпендикуляра.
Светлата черта на хоризонта прекъсва.

Като след земен трус пропадат житейските правоъгълници.
И тонове безсмислени думи, възклицания, образи, обещания, изчезват.
Руините на делника - антични статуи, потъват в разцепените пластове.

Здрачът става друг - пурпурът пътъмнява:
от кобалт - до индигово синьо.
Небето вече е на един облак разстояние, за да виждам звездите без очила.

Уличните лампи необяснимо се включват -
истински съзвездия от чужда галактика.

А аз ставам не само съзерцател, но и техен пазач.
Защото нощта е вътрешният джоб, в който скривам тайните си.
И тъгата.

Няма стара, днешна и утрешна тъга.
Тя е една. И когато си тръгне в зората, сигурна съм,
че чувам как се отдалечават леките й стъпки.

Сп. “Факел”