Стая на върха.
По стълбата нагоре – и към облаците.
Къс свободно пространство
между рая и ада.

Мъча се да приближа онези мириси,
обвили мебелите като стара тапицерия.
И дъхът на забравените книги.
Финият прашец, изпаднал
сякаш от Млечния път,
който ронеше светлина –
достатъчно за да те виждам.

…А как трепкаше той във въздуха –
същински фонтан, който ту утихва,
ту изригва – игра без правила и край.

Всичко, което обичах, беше тук.

И сега сигурно по гънките
на забравения на стола шал
и върху редовете на някоя страница
премигват като звездици
прашинки.

Под нощния свод на капандурата.