Слънцето – горе.
Вижда се самото дъно на свода. Трябва да изкатерим височината заедно
по парещия вертикал.
Слънцето – неопитомено - пулсира, трепти, вибрира.
Днес е узрял, сочен портокал, разплискващ капките си.
Следобедът е ослепителен, сияен, разточителен.

Сладостта лепне - до последния ни атом.

В подножието въжето искри -
лъч от златни прашинки, по който ще продължим нагоре.
Бавно начало. После - ще излетим. С по два облака – вместо криле.

Върховете пред нас отварят аурите си.
Кръговете ни ограждат безопасно. Всеки -
със своя колорит. С различен звук.

Като в цветен сън.

Сигурно тук някъде започват предградията на рая.
Небето е отворено, за да видим осветените им контури.

Зад нас остава тъгата.

Казват, че спускането е по-трудно.
Долу няма небе. Полети - също.

Само ада – повторен в локвите на дошлия дъжд.

сп. "Факел"