Тихите часове. Тези, в които иде тъгата. Прониква в мен
с въздуха. Усещам вкуса й. Движенията.

И симетрията на пространството се срива. Пропукват се правите ъгли и стените по перпендикуляра. Светлата черта на хоризонта прекъсва.

Като след земен трус пропадат житейските правоъгълници. И тонове безсмислени думи, възклицания, образи, обещания, изчезват. Руините на делника -
антични статуи, потъват в разцепените пластове.

После иде здрачът - живо същество от друг космос. Със свой характер. И чувства. Докато звездите окапят като късни ябълки от небето. И прашецът на Млечния път - на облаци, премине гърбицата му, за да се спусне надолу преди мрака.

А когато уличните лампи необяснимо се включват - луни от далечни галактики, аз пак ще бъда не само съзерцател, но и техен пазач. Защото нощта
е вътрешният джоб, в който скривам тайните си.
И тъгата.

Няма стара, днешна и утрешна тъга. Тя е една. И когато си тръгне в зората, сигурна съм, че чувам как се отдалечават леките й стъпки.

Public Republic