Защо го правехме? Сигурно вярвахме, че ще можем да чуем звуците на изгревите и шумоленето на цветовете: всеки от своя прозорец - той - от южния си, аз - от своя северен.
Затова години наред си разменяхме писма - пощенски гълъби, преодоляващи небето между нас. Не е за вярване, но от тъмния четириъгълник на кутията, заедно с плика, често излиташе перо на птица. А според сезона - зимата - снежинки върху плика, лятото - приземени слънчеви прашинки, есента - шума от листопада, пролетта - разлистено клонче.
Още помня вълнението при отварянето им. Преди да прочета писмото, дълго държах листа. Усещах грапавината на всяка буква и знак. Чувствах ароматите им.
Сега светът е различен. Не си пишем писма. Аз отварям рядко пощенската кутия. Не поглеждам нагоре, защото не се надявам на новини по въздуха.
Отдавна съм подредила писмата в папка – ръкопис в чекмедже. Книга, която никога няма да бъде издадена.
Сигурно заради всички наши въздишки, които заместваха точките между изреченията.
Публикувано в Public Republic
Нови "велики" изповеди на Наде...
Дъската Уиджа - не правете това в къщи !...