Навън пейзажът цъфти все така необмислено.
Стръмният булевард е пуст.
Затова от нощния дъжд още е останал свежи му дъх.

Времето за пешеходеца.

Сиянието на дъгата се разтваря във въздуха.
И всичките й цветове - червено, оранжево, жълто,
зелено, синьо, индигово, виолетово плуват в него.
Светлината ту се отваря докрай,
ту се затваря цялата в някой облак.
В неумело очертаната му форма пламва второ слънце.

Пролетта - на върха на сезона.

Обичам да се движа успоредно на канала.
Люляците тъмнеят, но резедата на дърветата
очертава живия пунктир на алеята.
Малките улички в центъра приличат
на тези от някой провинциален квартал:
с празните кафенета, с продавача на вестници
и с ранобудните баби, които чакат купувачите
с букетчета от диви виолетки и нарциси в кошниците си.

Около паметникът на Патриарх Евтимий
обичайната суматоха отсъства. Все още е рано за срещи.
Само трамвай номер десет, с ударите си по релсите,
напомня за обичания маршрут - през горичката
към най-романтичната за София спирка „Вишнева”.
Сигурно двата гълъба, които живеят в мансардата на кантона, вече са кацнали на дървения перваз -
тяхната от години люлка.

Като всяка любов - излита и се спуска:
нагоре - надолу
нагоре.

Върбата пред черквата „Свети Седмочисленици”, е вече разлистена. Пролетта искри наоколо - огромен нимб в неузряло зелено.

Здрачът приближава. Лампите една след друга се запалват.

И светват „моите Италии”.

Публикувано в Public Republic