Петък. Светлината се разсънва. Обгръща ме като прегръдка. После ще обиколи стаята, за да избере място за себе си. Днес - върху чекмеджето на бюрото.
Там от години пазя писмата на мой приятел. С него някога по най-старомодния начин си разменяхме мисли по пощата.

Не бях ги отваряла от години. Текстовете той разполагаше върху тесни бели листа, ситно и полегато изписани.

Защо го правехме? Сигурно вярвахме, че всеки от нас
ще чуе звуците на изгревите и шумоленето на цветовете -
ти от своя южен, аз - от своя северен прозорец.

Затова години наред си разменяхме писма - пощенски гълъби, преодоляващи небето между нас. Не е за вярване, но от тъмния четириъгълник на кутията, заедно с плика, често излиташе перо на птица и според сезона - зимата - снежна топка, лятото - прашинки от слънцето.

Още помня вълнението при отварянето му. Преди да прочета писмото, дълго държах в ръцете си листа. Усещах грапавината на всяка буква и знак. Чувствах дъха ти.

Сега светът е различен, Не си пишем писма, а аз отварям рядко пощенската кутия. Не поглеждам нагоре, защото не се надявам на новини по въздуха.

Отдавна съм подредила писмата в папка – затворен ръкопис в чекмедже. Книга, която никога няма да бъде издадена. Сигурно заради всички наши въздишки, които заместваха точките между изреченията.

Публикувано в Public Republic