Петък. Светлината се разсънва.
После ме обгръща като прегръдка.
А днес и обикаля стаята, за да падне върху чекмеджето на бюрото.

Там от години пазя писмата на мой приятел.
С него някога по най-старомодния начин си разменяхме мисли по пощата.
Не бях ги отваряла от години. Текстовете той разполагаше
върху тесни бели листа, ситно, под ъгъл изписани.

Защо го правехме? Сигурно искахме всеки от нас да чуе звуците на изгревите
и шумоленето на цветовете в раздалечените градски пейзажи.

Затова години наред получавах вести от него -
пощенски гълъби, преодоляващи небето между нас.
Не е за вярване, но от тъмния четириъгълник на кутията,
заедно с плика, често излиташе перо на птица и според сезона -
зимата - снежна топка, лятото - прашинки.

Още помня вълнението при отварянето му.
Преди да прочета писмото, дълго държах в ръцете си листа.
Усещах грапавината на всяка буква и знак.

Сега светът е различен, Не си пишем писма,
а аз отварям рядко пощенската кутия.
Не поглеждам нагоре, защото отдавна не се надявам на новини по въздуха.

Отдавна съм подредила писмата в папка –
затворен ръкопис в чекмедже.

Книга, която никога няма да бъде издадена.

Сигурно заради всички наши въздишки,
които заместваха точките между изреченията.

Публикувано в Public Republic