Иска ми се да не пропусна този изначален миг,
в който тя се измъква от нощната коруба и пърхаща и лека,
заема с крилете пространството.

Светлината в очите ти. Тя ме разбужда.
А сънят продължава после в напълно достоверни пейзажи.
В четирите сезона едновременно:
след елегичния зимен плаж,
ниското сумрачно небе става различно –
ослепително зелено от сиянието на разбудените дървета.
Оттатък парка пък, асфалтът излъчва цялата събраната горещина на август и сандалите потъват
в меката му същност.
И стъпките ни остават. До следващото лято.
След завоя на улицата, знаците на октомври трепкат във въздуха - стотици рижи изгреви, само за тези,
които са се посвететили на есента.

Хоризонтът тук не е граница на сезоните. 
Зад линията му продължават сцени в помпейско червено.

Тази сутрин си спомних за една друг октомври, огрял далечен хълм. Листата падаха, упорити и последователни,
следвайки покривите на запуснатите отдавна селски къщи.
Златните им оттенъци искряха около пропуканите керемиди – ореоли, нарисувани сякаш от някой зограф.
Напомняше на сцената от стенописа
с библейската обител върху
стените на старата черква,
от която е оцеляла през вековете само камбанарията.

И днес това място съществува - в покрайнините на рая.
На границата между два свята.

Сп. „Факел”