Обикновено се случва в късния следобед. 
Това е времето на здрача. Той превзема пространството малко по малко: 
плъзва се по стените, често спира горе и сякаш е паяжина, увисва от тавана. 
Люлее цветовете, сякаш вятър е влязъл през затворения прозорец, 
или някой просто е въздъхнал.

В тишината се чуват ясно движенията му: как се катери и спуска, 
все едно плете копринена мрежа, с която ще опакова въздуха.
Незапалената овална лампа наподобява призрачната дневна луна. 
И стаята става друга: от синя - виолетова, 
после потъмнява, потъмнява - до елегично индигова.

В този точно час, чувствам тръпки по гърба и доловям шумолене. На криле.
Ангелът. Защо е отново тук? Сигурно, за да постоим заедно. 
Да помълчим. Да послушаме звуците на здрача. 

Знам, че ще остане, докато ъглите се напълнят с мрак. 

И тогава ще дойде нощта при мен.
До изгрева.