Обикновено се случва в късния следобед.
Това е времето на здрача. Той превзема пространството малко по малко:
плъзва се по стените, често спира горе и сякаш е паяжина, увисва от тавана.
Люлее цветовете, сякаш вятър е влязъл през затворения прозорец,
или някой просто е въздъхнал.
В тишината се чуват ясно движенията му: как се катери и спуска,
все едно плете копринена мрежа, с която ще опакова въздуха.
Незапалената овална лампа наподобява призрачната дневна луна.
И стаята става друга: от синя - виолетова,
после потъмнява, потъмнява - до елегично индигова.
В този точно час, чувствам тръпки по гърба и доловям шумолене. На криле.
Ангелът. Защо е отново тук? Сигурно, за да постоим заедно.
Да помълчим. Да послушаме звуците на здрача.
Знам, че ще остане, докато ъглите се напълнят с мрак.
И тогава ще дойде нощта при мен.
До изгрева.