Пролетта променя състоянията си:
резедавата прозрачност на тревите постепенно
се пълни с различните оттенъци на зеленото.
Клоните на дърветата незабелязано почват да натежават
и няма да са толкова волни, 
за да ги люшкат с лекота ветровете.
 

Искам да погледна пейзажа отгоре. 
Затова - по стълбите, 
но не към настъпващия облак, а към мансардата.

Тук от години се събират архивите на семейството,
документи, чернови на ръкописи, фотографии, писма, пощенски картички.  
Тук са и двете тетрадки, в които със дребен полегат почерк,      
се разказва разтърсваща любовна история
на една от прабабите ми, започнала в Кавала:
За момичето с двете плитки, 
която често излизала на улицата със свободно пусната коса, 
защото не можела да сплете непокорните си къдрици. 
За момичето, с приковаваща погледите на мъжете висока осанка
и с големи тъжни очи, които сменяли цвета си
според настроението й - ту зелени, ту кафяви, ту жълти, ту пъстри. 
За съдбовната среща с любимия в една снежна нощ. 
И за бягството им - от Бяло към Черно море.

Драма, достойна за роман.

Старата библиотека тежи от книги, които качваме,
за да направим място вкъщи за нови. 
Специални рафтове има и за издания, 
станали библиографска рядкост.
 
Обичам мириса на миналото.
 

Върху старомодното бюро стои разтворена книга. 
Явно, последния път, когато съм била тук,
съм забравила да я върна. Изданието е от 1939 година – 
„Любовь и поезия” на проф. Александър Балабанов.
Има и посвещение с автограф от него.

Проф. Балабанов анализира поезията на древните елини. 
С листче съм отбелязала абзац, в който той разсъждава, 
защо в съвременния свят образовани нации мислят,
че поезията е ненужна, даже пакостна. 
В класическа Гърция никой никога не се е съмнявал
в необходимостта от „дара на музите”. 

Мисля си за днешното време, 
в което за поезията често се говори на висок глас,
обикновено около задимена маса в шумна компания с чаша в ръка.

През отворената капандура
слънцето се процежда на капки. 
През тях прашецът, завладял отдавна тавана,
изглежда като варак, който полека-лека
покрива стените, скосения таван, пода и ъглите.

Златната стая. В този следобед.

 Публикувано в Public Republic