Винаги я чувствам като ласка.

А днес внезапен лъч падна върху чекмеджето на бюрото. 

Няма случайности в живота. 
Там от години пазя писмата на мой приятел.
С него някога по най-старомодния начин 
си разменяхме мисли по пощата. 

Не бях ги отваряла от години. 

Текстовете той разполагаше
върху тесни бели листа, ситно изписани.

Защо го правехме? Сигурно искахме и другият да чуе
звуците на изгревите и шумоленето на цветовете в пейзажа,
макар и от разстояние.

Затова всеки път сякаш чаках пощенски гълъб,
който да преодолее небето между нас.
Не е за вярване, 
но от тъмния четириъгълник на пощенската кутия,
заедно с плика, често излиташе перо на птица.
         

Още помня вълнението при отварянето на писмото.
Преди да го прочета, дълго държах в ръцете си листа
и съм сигурна, че усещах грапавината на всяка буква и знак.

Сега и светът е различен, и ние двамата – също. 
Не си пишем писма, а аз отварям рядко пощенската кутия.
Не поглеждам нагоре,
защото не се надявам на новини по въздуха.

Отдавна съм подредила писмата в папка – 
като ръкопис от чекмедже.

Книга, която никога няма да бъде издадена. 

Сигурно заради всички наши въздишки,
които заместваха точките между изреченията.

Публикувано в Public Republic