Сънят спира на най-вълнуващото. 
Опитвам се цялостно да го възстановя,
вече будна, докато запарвам чая. 

В двора на стара къща. Оттук започва меката извивка на хълма. 
И пролетта се разсънва. Още е сумрачно,
но короната на разлистената ябълка пръска 
сиянието си на ефирни цветчета.
Всеки камък от оградата, патиниран от времето, се откроява ясно. 

Прозорците отвътре светлеят зад кенарените пердета. 
Портата е затворена, но се вижда
тежък железен ключ, забравен в ключалката.
 

Защо съм днес тук? Сама ли съм?
В ръката си държа фотоапарат. 
Сигурно очаквам изкачването на изгрева по клоните на дърветата,
за да го снимам.
 

Опитвам се да върна съня още назад. 
Усещам, че всичко това някога съм го преживяла. 
Мирисите на млади треви и на подивели дървета ме преследват от години: 
сън в зелено, който циклично се повтаря, 
и никога не стига края. 

От сто години обичам това място. И още сто ще го обичам.  
И ако има рай, той е тук – по южния склон на този изумруден хълм. 
С къщата, където всяка сутрин
в седем часа слънцето кацва на комина.

 Публикувано в Public Republic