Почувствах я като неочаквана ласка.

А днес, внезапен лъч падна върху чекмеджето на бюрото. 

Няма случайности в живота. 
Там от години пазя писмата на мой приятел.
С него някога по най-старомодния начин 
си разменяхме мисли по пощата. 

Не бях ги отваряла от години. 

Текстовете той разполагаше
върху тесни бели листа, ситно изписани. 

Защо го правехме? Сигурно искахме всеки от нас да чуе
звуците на зората и на залеза и шумоленето на цветовете в пейзажа,
оттатък прозореца.

Затова често поглеждах нагоре. Сякаш чаках пощенски гълъб,
който да преодолее небето между нас.
Не е за вярване, 
но от тъмния четириъгълник на пощенската кутия,
заедно с плика, често излиташе перо на птица.
          

Още помня вълнението при отварянето на писмото.
Преди да го прочета, дълго държах в ръцете си листа
и съм сигурна, че усещах грапавината на всяка буква и знак.

Сега и светът е различен, и ние двамата – също. 
Не си пишем писма, а аз отварям рядко пощенската кутия.
Не поглеждам към свода,
защото не се надявам на новини по въздуха.

Отдавна съм подредила писмата в папка – 
като ръкопис от чекмедже.

Книга, която никога няма да бъде издадена. 

Сигурно заради всички наши въздишки,
които заместваха точките между изреченията.

Публикувано в Public Republic