Прочетен: 1192 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 30.03.2015 00:27
Пролетта променя състоянията си:
резедавата прозрачност на тревите постепенно
се пълни с различните оттенъци на зеленото.
Клоните на дърветата незабелязано почват да натежават
и няма вече да са толкова волни,
за да ги люшкат с лекота ветровете.
Искам да погледна пейзажа отгоре.
Затова - по стълбите,
но не към настъпващия облак, а към мансардата.
Тук се събират от години семейни документи,чернови на ръкописи,
фотографии, писма и пощенски картички.
Тук са и двете тетрадки, в които със дребен почерк,
се разказва разтърсващата сърцето любовна история
на една от прабабите ми, започнала в Кавала:
За момичето с двете плитки,
която често излизала на улицата със свободно пусната коса,
защото не можела да сплете непокорните си къдрици.
За момичето, с приковаваща погледите на мъжете стройна осанка
и с големи тъжни очи, които сменяли цвета си
според настроението й - ту зелени, ту кафяви, ту жълти, ту пъстри.
За съдбовната среща с любимия в една снежна нощ.
И за бягството им - от Бяло към Черно море.
Драма, достойна за роман.
Старата библиотека тежи от книги, които качваме,
за да направим място вкъщи за нови.
Специални рафтове има и за издания,
станали библиографска рядкост.
Обичам мириса на миналото.
Върху старомодното бюро стои разтворена книга.
Явно, последния път, когато съм била тук,
съм забравила да я върна. Изданието е от 1939 година –
„Любовь и поезия” на проф. Александър Балабанов.
Има и посвещение с автограф от него.
Проф. Балабанов анализира поезията на древните елини.
С листче съм отбелязала абзац, в който той разсъждава,
защо в съвременния свят образовани нации мислят,
че поезията е ненужна, даже пакостна.
В класическа Гърция никой никога не се е съмнявал
в необходимостта от „дара на музите”.
Мисля си за днешното време,
в което за поезията често се говори на висок глас,
обикновено около задимена маса в шумна компания с чаша в ръка.
През отворената капандура
слънцето се процежда на капки.
През тях прашецът, завладял отдавна тавана,
изглежда като варак, който полека-лека
покрива стените, скосения таван, пода и ъглите.
В златната стая. Този следобед.
Публикувано в Public Republic