Имали ли сте някога усещането, че когато сте сами, някой стои зад вас? 
Обикновено се случва в късния следобед, когато подвижният здрач
превзема деня неусетно.Това е времето, когато той влиза през прозореца и стените на стаята полека-лека сменят цвета си:
от свободно синьо, през виолетово, до елегично индигово.
Тогава чувам как се изкачва по въздуха до тавана.
Все още незапалената лампа наподобява призрачната дневна луна. 
Докато здрачът помръкне. И ъглите се напълнят с мрак. 

В този точно час, ако почувствам тръпки по гърба и доловя необяснимо шумолене, знам, че вкъщи е дошъл моят невидим гост.
И да се обърна рязко, няма никого да видя. 
Чуждо присъствие, което усещам физически.  

Защо пак е тук?!? Може би за да постоим заедно.
За да не съм толкова самотна.

А дали не е някой ангел, който е слязъл при мен, за да помълчим. 
И да послушаме заедно звуците на здрача. 
И после, след тях, да отлети.