Звън. Четвъртък. 

Сънят спира на най-вълнуващото. 
Опитвам се цялостно да го възстановя,
вече будна, докато запарвам чая. 

В двора на стара къща съм. Оттук започва меката извивка на хълма. 
Пролетта се е разсънила. Още е сумрачно,
но короната на разлистената ябълка пръска
сиянието си на нежни цветчета.
Всеки камък от оградата, патиниран от времето, ясно се откроява. 

Прозорците отвътре светлеят зад кенарените пердета. 
Портата е затворена, но се вижда
тежкият железен ключ, забравен в ключалката.
 

Защо съм точно днес тук? Сама ли съм?
В ръката си държа фотоапарат. 
Сигурно очаквам изкачването на изгрева по клоните на дърветата,
за да го снимам.
 

Опитвам се да върна съня още назад. 
Усещам, че всичко това някога съм го преживяла. 
Мирисите на млади треви и на подивели дървета ме преследват от години: 
Това е сън в зелено, който циклично се повтаря, 
и никога не стига своя край. 

От сто години обичам това място. И още сто ще го обичам.  
И ако има рай, той е тук – по южния склон на този изумруден хълм. 
С къщата, където всяка сутрин в седем часа слънцето кацва на комина.

 Публикувано в Public Republic