Пролетта променя състоянията си:
резедавата прозрачност на тревите постепенно
се пълни с различните оттенъци на зеленото.
Клоните на дърветата незабелязано почват да натежат
и вече няма да са толкова свободни, 
за да ги люшкат с лекота ветровете.
 

Искам да погледна пейзажа отгоре. 
Затова - по стълбите, 
но не към идващия облак, а към мансардата.

Тук се събират с години семейни  документи,чернови на ръкописи, 
фотографии, писма и пощенски картички.  
Тук са и двете тетрадки, в които със дребен почерк,      
се разказва вълнуващата любовна история
на една от прабабите ми, започнала в Кавала:
За девойката с двете плитки, 
която често излизала на улицата с пусната коса, 
защото не можела да сплете непокорните си къдрици. 
За девойката, с приковаваща погледите стройна осанка
и с големи тъжни очи, които сменяли цвета си
според настроението й - ту зелени, ту кафяви, ту жълти, ту пъстри. 
За съдбовната среща с любимия в една снежна февруарска нощ. 
И за бягството - от Бяло към Черно море.

Драма, достойна за роман.

Старата библиотека тежи от книги, които качваме,
за да направим място вкъщи за нови. 
Специални рафтове има и за издания, 
станали библиографска рядкост.
 
Обичам мириса на миналото.
 

Върху старомодното бюро стои разтворена книга. 
Явно, последния път, когато съм била тук,
съм забравила да я върна. Изданието е от 1939 година – 
„Любовь и поезия” на проф. Александър Балабанов.
Има и посвещение с автограф от него.

Проф. Балабанов анализира поезията на древните елини. 
С листче съм отбелязала абзац, в който той разсъждава, 
защо в съвременния свят образовани нации мислят,
че поезията е ненужна, даже пакостна. 
В класическа Гърция никой никога не се е съмнявал
в необходимостта от „дара на музите”. 

Мисля си за днешното време, 
в което за поезията често се говори на висок глас,
обикновено около задимена маса с чаша в шумна компания.

През отворената капандура
слънцето се процежда на капки. 
През тях прашинките, завладели отдавна тавана,
изглеждат като варак, който полека-лека
покрива стените, скосения таван, пода и ъглите.

Златната стая. Само в този следобед.

 Публикувано в Public Republic 

5,11