По стълбата нагоре - към облаците.
Къс свободно пространство - 
между небето и земята.
 

Мъча се да си спомня мирисите,
обвили мебелите като стара тапицерия.
И дъхът на забравените книги.
Финият прашец, изпаднал от облак,
който тогава се ронеше над нас 
и покриваше ъглите на летящия правоъгълник.

…А как потрепваха във въздухапрашинките,
след всяко твое издишване!
Изригваха като фонтан, после утихваха, 
за да почнат отново, и отново играта.  
Територия от милиарди частици, 
които създаваха свой, предпочитан хаос.

Вкусът на нощта по устните. 
Звездите слизаха до капандурата,
за да се огледат в телата ни.
 

Всичко, което обичах, беше тук.
 

Но сега сигурно има само прах
по гънките на забравения на стола шал
и върху разтворената страница, която не дочетох.

Въздухът отдавна е замрял.
Няма кой да го раздвижи и издуха.
 

Тишина и мрак - 
като черно- бяла фотография на Луната.

 
из книгата "Свободни като въздуха"