И симетрията на пространството се срива. Пропукват се правите ъгли, 
стените по перпендикуляра, светлата черта на хоризонта се прекъсва. 
Като след земен трус пропадат житейските правоъгълници. 
И тонове безсмислени  думи, възклицания, образи,обещания, изчезват. 
Руините на делника, като антични статуи, потъват в откритите пластове. 

И тогава поглеждам нагоре. Небето е различно.
Виждам звездите без очила.
Премигват като очи, в които е влязла прашинка.
А след нея тръгва сълзата. 

Нощта полека-лека се прояснява. 
Уличните лампи необяснимо се включват -
съвсем като съзвездия от друга галактика. 
А аз ставам не само съзерцател, но и техен пазач.
Защото нощта е вътрешният джоб, в който скривам тайните си.
И тъгата.  

Няма стара, днешна и утрешна тъга. Тя е една. 
И когато си тръгне в зората, сигурна съм, 
че чувам как се отдалечават леките й стъпки.