Воева е родена в Бургас. Завършила е история и българска филология. Публикува поезия още като студентка, а през 1997 г. „Свободно поетическо общество“ издава стихосбирката й „Зимно море“. Занимава се с фотография и през 2012 г. прави  първата си самостоятелна изложба. Нейни стихове и есета са публикувани  в LiterNet, Public Republic, „Литературен свят”, сп. „Знаци”, сп. „Море”, в  алманасите „Български поетеси“ и „Нова българска поезия 2010“ и др. 
Ето какво пише поетът Иван Цанев за „Свободни като въздуха“: „Това е книга за любовта - за „любовта, която прави живота грамотен”. Тук сезоните са отделни състояния на душата, а пейзажите не са просто „силует и география.” Между куплетите трепкат цветовете на листопада,  шепнат в рими снеговете, чуват се мелодиите на дъжда - „само за колекционери на звуци”. Поезия на пространството, с образи, някои от които са истинско откритие. Модерна поезия, която „отвътре свети”.

Премиерата на втората й книга „Свободни като въздуха”, спечелила на пролетна сесия тази година субсидия на МК, ще бъде от 18.30 ч. на 19 ноември 2014 г. в книжарница „Гринуич“ на бул. „Витоша“ 37, София.
 

Прашинка
 

Нямам друго за тъгата,
освен двата облака в очите ти
преди да станат дъжд.

Free jazz 
 

Тишината се пропуква:
Сънна птица е поредна нота в горното петолиниe.
В подгъва на облак удрят чела̀ божиите топчета.
Вените на дъжда пулсират в такт девет/осми
Песъчинка расте в утробата на мида.
Падаща звезда разцепва рая от ада.
Луната потича по жълтите павета.
Щурец надува любовен тромпет.
Вятър разнася листопади.
Високи небеса от музика.

Нощта не се побира
в прозореца.

Free jazz
на живо.

Под  дългата светлина на лятото 
чета без очила. 
Следобедът е ярък
и всеки негов ъгъл виждам. 
Дори на паяжината тънкия конец,
небрежно хвърлен на високото.

Един трамвай отива и се връща през деня, 
а после цяла нощ на колелото си почива.
За да тръгне пак към изгрева.
По релсите - към миналото бъдеще.
Под дългата светлина на лятото.

През далекогледа
светът изглежда по-различен:
Кълбото прах прилича на гнездо,
напуснато от двойка птици,
търсещи в небето дом.
Сигурно в квартал на рая.

Под дългата светлина на лятото 
и силуетите на сенките са други.
Катерят се нагоре,
за да стигнат края й.

Обичам. 
И обичам дългата светлина на лятото.
                                                          Обичам
                                                           Обичам
                                                             Обичам

Самата свобода
 

Нощта е гладна - лакомо поглъща 
улиците, къщите, градините и мен.
И даже въздухът изгубва своя смисъл.
Измамен е и мракът - 
смътно очертава вън релефите.
Без силует и география.

Нощта е доброволна клопка.  
Излъчва магнетичен мирис.
Само за наивници.
Капан за будни хора: 
чакалня и перон на гара. Балкон.
И даже пейка в парка.

Нощта е с вкус на черен шоколад. 
Напълно натурална.
И с цвят на печено кафе.
Горчи – 
до дъното на всяка своя молекула.

И любовта е като тази нощ. 
Без структура, сюжет,
сценарии и граници.

Дори земята и небето
не могат да я сложат в рамка.

Защото е самата свобода.
 
 
Стената

Спри звука.  
Нека заедно да чуем тишината.
Дъхът ти вече раздели пространството
и в процепа му после
зората ще изгрее.

Сега отвън е тъмно, но отвътре свети, 
защото миналото влиза, 
а бъдещето вече е заминало.

Спри звука. 
И тишината нека да опре в небето.  
Ще се облегнем на стената й
и заедно ще я послушаме.
И въздухът ще ни разделя само.