Никога, никога повече.
Ще изкопая дупка под дървото отсреща,
и тихо ще ги изрека.
После ще ги затрупам с пръст.
Земята ще ги чуe и запомни.
Вече започнаха дъждовете.
В този сезон те са дълги.
Проникновени. И тъжни,
защото напускат небесните си гнезда завинаги.
По стръмните улеи на въздуха
ще търсят пролуките към корена.
И ще потъват полека надолу в дълбокото.
В лъкатушещите като критски лабиринти галерии,
ще се движат плътно опрени о зидовете,
вслушвайки се във всеки подземен звук и трус.
Но едва когато стъпят дъното на мрака,
зад стените му ще чуят
мелодичния звън на затворените букви.
И тогава, по тънката сребърна стълбица на па̀рата,
изречението ще се изкачи нагоре - до светлината.
За да насити със смисъл облаците.
И да стане метафора в нечие стихотворение.
из "Свободни като въздуха"
ТАКА СЪМ СЕ РАЗМИСЛИЛА СЛЕД 2ч- БЛИЗО ОБ...
Не отлагай нищо за другия ден...- автор ...