Пролетта постепенно ще промени състоянията си:
резедавата прозрачност на тревите ще се напълни
с различните оттенъци на зеленото.
Клоните на дърветата незабелязано ще натежат
и няма да са толкова свободни, за да ги люшка с лекота вятъра.
Искам да погледна пейзажа отвисоко.
Затова по стълбите нагоре -
но не към сутрешния облак, а към мансардата.
Тук се събират семейни архиви, документи, чернови на ръкописи,
фотографии, писма и пощенски картички от всякъде.
Тук са и двете тетрадки, в които със дребен наклонен почерк,
се разказва за вълнуващата любовна история на една от прабабите,
започнала в Кавала. Драма, достойна за роман.
Старата библиотека тежи от книги, които качваме,
за да освободим място вкъщи за нови.
Специални рафтове има и за издания,
станали библиографска рядкост.
Обичам мириса на миналото.
Върху старомодното бюро стои отворена книга.
Явно, последният път, когато съм била тук,
съм забравила да я върна. Изданието е от 1939 г. –
„Любовь и поезия” на проф. Александър Балабанов.
Има и посвещение с автограф от него.
Това е анализ за поезията на древните елини.
С листче съм отбелязала абзац, в който той разсъждава,
защо в съвременния свят образовани нации мислят,
че поезията е ненужна, даже пакостна.
В класическа Гърция никой никога не се е съмнявал
в необходимостта от „дара на музите”.
Мисля си за днешното време,
в което за поезията често се говори на висок глас,
обикновено на маса с чаша в шумна компания.
През отворената капандура
слънцето се процежда на капки.
През тях прашецът, завзел отдавна тавана,
изглежда като варак, който полека-лека
покрива стените, скосения таван, пода и ъглите.
Златната стая. Само в този следобед.
Публикувано в Public Republic
"Мартенски опуси"