Съботата е тиха. Стръмният булевард, 
по който обикновено се спускат шумно
надолу коли и автобуси, днес е пуст. 
Това е моето време за разходки. 

Време на пешеходеца. 
Слагам в раницата фотоапарата
и потеглям към градските потайности.

Денят е съвсем мартенски. Светлината ту се отваря докрай,
ту се затваря цялата в някой приближаващ облак. 
В неумело очертаната му форма пламва второ слънце.

Обичам да се движа успоредно на канала. 
Люляците все още тъмнеят, но с тях алеята е жива.
 
Малките улички към центъра наподобяват
на някой носталгичен провинциален квартал: 
с празни кафенета, с продавач на вестници
и с ранобудни баби, които чакат купувачи
с малки букети от диви виолетки и иглика в кошниците си. 
 

Около паметникът на Патриарх Евтимий
обичайната суматоха отсъства. Все още е рано за срещи. 

Само трамвай номер десет, с ударите си по релсите,
ми напомня за любим маршрут - през горичката
към най-романтичната за столицата спирка „Вишнева”. 
Сигурно двата гълъба, които живеят години в мансардата на кантона, 
вече са кацнали на покрива и нежно си говорят - с другите думи,
които ние отдавна се правим, че сме забравили.
 

Върбата пред черквата „Свети Седмочисленици”, е вече разлистена.
Пролетта сияе наоколо като огромен нимб в неузряло зелено. 
 

Съботата намалява. 
Обратно пътят е кратък. 
Чувствам се като пилигрим, 
странстващ из светите места – 
из „моите Италии”, из моята София.

Публикувано в Public Republic  

Мартенски опуси