Светлината ме буди. Чувствам я и физически.

Внезапно неин лъч падна върху чекмеджето на бюрото. 

Няма случайности в живота: 
Там от години пазя писмата на мой приятел,
с когото някога по най-старомодния начин общувахме, 
пращайки размишленията си по пощата. 

Отдавна не бях ги отваряла. Текстовете си той разполагаше
върху тесни бели листа, сгънати винаги по вертикала.
 

Защо го правехме? Тогава бяхме явно романтици.
Затова всеки път сякаш чакахме пощенски гълъб
да преодолее разстоянията между нас.
Не е за вярване, но от тъмния четириъгълник на пощенската кутия,
заедно с плика, често излиташе перо на птица.
          

Още помня с какво вълнение отварях полученото писмо.
Преди да го прочета, държах дълго в ръцете си листа
и съм сигурна, че усещах грапавината на всяка буква и знак.

Сега светът е друг, ние – също. 
Не пишем писма - пращаме e-mail-и и говорим по мобилни телефони. 
Отварям пощенската си кутия рядко и не поглеждам нагоре,
защото не очаквам по въздуха известие.

Отдавна съм подредила писмата в папка – 
като ръкопис от чекмедже.
Книга, която никога няма да бъде издадена. 

Сигурно заради всички наши въздишки,
които заместваха точките между изреченията.

Публикувано в Public Republic  

из "Мартенски опуси"