Сънят ми спира на най-интересното. 
Опитвам се да го възстановя, вече будна, докато запарвам чая. 

Помня, че съм в двора на стара къща в подножието на далечен хълм. 
И тук пролетта се е разсънила. Още е сумрачно,
но короната на разцъфналата ябълка в двора пръска светлината си наоколо.
Затова всеки камък от оградата, патиниран от времето, ясно се откроява. 

Прозорците отвътре са тъмни зад тънките пердета. 
Портата е затворена, но се вижда
тежкият железен ключ, оставен в ключалката.
 

Защо съм тук точно днес? Сама ли съм?
В ръката си държа фотоапарат – 
сигурно очаквам изкачването на изгрева по клоните на дърветата.
 

Опитвам се да върна съня назад. 
Усещам, че всичко това някога съм го преживяла. 
Мирисите на млади треви и на подивели дървета ме преследват от години: 
Това е сънят в зелено, който циклично се повтаря,
но никога не стига своя край. 

Вече сто години обичам това място. И още сто ще го обичам.  
И ако има рай, той е тук – по южния склон на този изумруден хълм. 
С къщата, където всяка сутрин в седем часа слънцето кацва на комина.
 

Публикувано в Public Republic  

Мартенски опуси