да изкачи етажите на двата високи блока отсреща.
И днес е така:
през клоните на ореха отново виждам как мракът постепенно избледнява.
Нагоре се издигат хоризонтални полета, пълни с олекнал розов въздух.
Такава светлина изгрява само през март.
Тя не може да бъде постигната през другите месеци на годината.
Сигурно, защото сезонът се разлиства, дърветата цъфтят
и нежните им акварели засияват като аури около градските пейзажи.
Бързам да изляза навън и да разходя фотоапарата си,
преди да седна пред компютъра.
Днес ми се налага да редактирам научен текст,
но преди работата, искам да открия малките,
почти невидими с просто око красоти.
Дори прашинките, летящи пред отворения обектив.
Прогнозата е за хубаво време, с предупреждението,
че по здрач вятърът ще го обърне наопаки.
В тези ранни часове улиците са все още тихи.
Наблизо има фурна. Вътре е топло и диханието й ме замайва.
Все едно съм в бабината кухня, около печката
и чакам тя да ми отчупи крайчето на хляба с хрупкава коричка –
най-вкусната за мен закуска в детството.
Следобедът постепенно се затваря –
процепът между двата блока отсреща се пълни с облаци.
Мирише на току-що окъпан здравец.
Чувам дъжда, който удря равномерно по прага на нощта.
Пеят небесните звънчета напевно
и навън резедата продължава в тъмното тихо и упорито да расте.
Публикувано в Public Republic