С посвещение

Няма да чуеш любовни думи от мен. Никога, никога повече.
Ще изкопая дупка под ореха отсреща, ще се наведа
и тихичко ще ги изрека за последен път. 
Помниш ли, това магическо заклинание го измислихме двамата с теб. 
Ще го затрупам с пръст, листа и клони. Земята и корените
ще го запаметят.

Вече започнаха дъждовете. В този сезон те са дълги. 
Упорити. Проникновени.
И тъжни, защото напускат небесните си гнезда завинаги.
И по стръмните улеи на въздуха ще търсят пролуки 
през пръстта към корените. За да потънат в дълбокото.
Там, в тесните галерии, лъкатушещи като критски лабиринти,
ще се движат плътно опрени о зидовете. 
Ще слушат всеки подземен звук и ще вярват в свободата.

Думите са някъде в дъното на мрака - в неподредени разбъркани изречения. Събрали студ и ужас, те вече се блъскат отчаяно
и удрят с юмруци стените на тунелите, с надежда, че някой ще ги чуе. 
Но в тази вечна нощ обаче, е невъзможно 
да се намери ключа на тъмницата.

А дъждовните капки лека-полека ще стигнат до самия край на подземията. И думите ще доловят мелодичния им звън,
който ще ги извади от вцепенението. 
И отново изреченията ще се подредят стройни и завършени. 
По тънката сребърна стълбица на издишаната пара, 
те ще се изкачат нагоре към светлината.

За да наситят със смисъл облаците.
И да станат метафора в нечие стихотворение.