Виждам как дъждовете не само измиват с пяната на облаците идващите насреща ми пейзажи, но ги и променят, за да стават други. Очертанията на къщите се източват нагоре, полека-лека изтъняват и започват да наподобяват на древни наколни жилища, издигнати не на улиците в квартала, а в далечни непознати води.
В коя епоха живея, колко хилядолетия назад съм извървяла? Защо светлината тук е затворена, за да я опаковат толкова лесно даже дъждовете!
Усещам, че губя зрението си - мракът събира наоколо целия вселенски прах. Душата ми, като уплашена сърна, вече успя да избяга отвъд хоризонта. Не можах и да я извикам - онемях, или просто забравих да говоря.
Мислите ми спряха пред извисената отпред планина. Тишината е вътре в мен. Обичайната чаша с чай изстива след онзи стръмен сипей. Стоя в пространство, пълно само с въздух.
Но в близката отдалеченост, самичък си и ти. Тръгни сега, мили, за да се срещнем по средата на пътя, където е онази градина с ябълковото дърво. Имаме много време, преди да ни прогонят оттам.