Отворя ли страница с любимо стихотворение, винаги имам чувството, че не съм го чела. Пред мен се извива път и аз унесено тръгвам, незапомнила, че веднага след първия завой, ще потъна в дълъг черен тунел, който стига до самото начало на открития космос.
Сега съм само и едно издухано от вятъра перце, и невидима прашинка, излетяла от капандурата на нечия мансарда, за да лети свободно из пространствата на душата. Докато мракът стане друг. И тишината започне да се чува. И въздухът се оживи.
Тогава стъпвам отново върху твърда земя, обрасла с гъсти диви треви и билки. Разбудените от мен липи издишват носталгични ухания. Следвам тънката им нишка в полетата на нощта.
Единствените светлинки тук са светулките, които се движат свободно: нагоре – надолу, надясно– наляво, бързо и бавно в пейзажите на последния куплет.

как се освети целият блог!

Какво е едно истинско стихотворение - пътешествие в открития космос и обратно - до полетата с диви треви и светулки...

С огромно удоволствие и наслада чета художествените ти текстове, Виолета, благодаря!