далеко, далеко, 

когато срутванията на въздуха от вятъра, 
ще затиснат убийствено тътените на сърцето 
и изумруденото кълбо ще изглежда
като самороден къс от полускъпоценен камък,
засилен  в кръговото движение край Голямата и Малката мечка,  
там, където вятърът проветрява бавните сезони на ада и рая
и луната е кубе на черквата, въздигната за помирение помежду им,
и лампите са запалени денонощно,
за да осветят и дъното на черните им сутерени,

а звездите, като бледи деви преминават тържествено
под арките на горящи комети,
там, където дъждът вали невъзмутимо, 
за да заприлича пейзажът на самотни оризови полета,
чакащи търпеливо своите работници,
които още не знаят, че тук ще дойдат,  
 

оттам, от високото, се виждат колко живот има долу,
под прозрачните води на небето,
а под онзи хребет на облака се чува,
как тупти силно твоят пулс,   
твоят пулс - като удари
на празнична камбана

много, много тъжно...

които живеят своя си живот и затова не просто чета, а гледам севтове, които се движат, чувстват, пулсират.

Под "невъзмутимия дъжд", смъртта е и страшна, но и красива, сигурно, ако имаш такова въображение и можеш да чуеш дори отгоре ударите на сърцето на любимия.

защото сме свикнали да четем и художествени текстове с използване на 100-200 познати думи.
Истински реквием на любовта!

стихотворението ти е празник!