Цветовете на светлината.
Чакам ги: стоя до река и гледам как идва
бялата вода, черната, червената, виолетовата, златната.

После светлината започва да струи в зелено. Разрежда я само въздухът,
който подпира сънното небе. Като прастара крепостна стена,
обрасла със забрава. Антична руина, със тежка порта,
патинирана от хилядолетия.
Със северно изложение.

Затова и лятото е прохладно,
сякаш се е разположило под дълбоката сянка на стогодишен орех.

По безветреното дъно на пейзажа искрят изумрудени камъни - дъждовни локви,
в които се оглеждат облаците -  нешлифовани украшения,
с неочаквани фигури, сменящи формите си
при всяко мое движение.

А когато тихо се плъзне здрачът по зеленото,
блесват върху него родилните, но вече ръждясали петна на луната.
Игра на цветовете - в пролуката между два сезона.