На дългите нощи на тъгата прозорците стоят затворени.
Къщата им е издигната върху хълм от мрак:
звездите се изключени отдавна,
като улични лампи след нула часа,
а луната е обърнала завинаги тъмната си страна.
В дългите нощи на тъгата, като уморени музиканти
след дълго свирене в ресторант,
щурците са прибрали в калъфите си инструментите.
Вятърът е духнал фитила на фенерите
на кварталните светулки,
а колите карат с изгасени фарове,
по мокрите пътища на тъгата.
Дългите нощи на тъгата нямат начало, среда и край:
зората светва някъде, но в други, отдалечени утрини,
следобедът принадлежи на неразпознати все още светове,
а дрезгавият глас на здрача се чува само
от подбрани от съдбата щастливци.
В дългите нощи на тъгата и ярката ми рокля помръква -
кръвта й се стича тихо към черните плочки на пода.
И аз слизам решително по стълбите надолу:
осъдена окончателно на доживотна каторга,
без обжалване -
в дългите нощи
на тъгата.