Прочетен: 1225 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 16.08.2013 17:32
Както въздухът нахлува в пейзажите със своите непостоянни отблясъци и сенки, така свободно се движат в него и нашите желания. Те са наоколо - живи същества, които или са се спуснали по галактическите стълби надолу, от други, непознати светове, или са отлетели, сменяйки доброволно райското си жителство със земно.
И за да са винаги предпочитани, те често променят същността си - стройната, изящна и гъвкава фигура, може да стане изведнъж смешно симпатична със своята недовършеност. И тъкмо да я харесаш дори и такива, внезапно твоите очи я виждат като самото съвършенство.
Желанията ни нямат нужда от твърда почва, защото се движат над нея. Често ни дават знак, хвърляйки отгоре пера, за да можем да ги уловим с пръстите си. Затова някой в следобеда, гордо разхожда шапка, украсена с перо, а друг пък - пише с него по светло, макар да знае, че мракът ще го изтрие. Има и хора, които просто заспиват блажено върху гальовния му нежен пух.
Страшно е, когато желанията ни се изгубват в пространството. Обикновено това става, когато се чувстват безгрижни и щастливи. Бурята обаче, като зла вещица, ги е дебнела упорито, методично и дълго зад ъгъла, за да може неочаквано да ги приклещи между два черни като смъртта облака.
Имат две възможности за да успеят да се спасят: могат да останат там, в самото око на бурята, или да се върнат назад - към хладните сумрачни улеи на всемирния гигантски лабиринт, където ги очаква звездният Минотавър. И като истинския митологичен герой, той чака безпаметно векове наред своите нови жертви. Отворил лакомо хищната си паст, търпеливо слухти, скрит в тъмното дъно в края на коридорите. Пътят обратно е възможен, само ако те успеят да се хванат за искрящата копринена нишка на паяжината, която е маркирала пътя.
А бурята вече е във вихъра си. Убийственото й колело ги завъртва с железните си безмилостни перки. Самата небесна пералня се захранва непрекъснато от полуделите от ярост, завист и предателство ветрове. Сред гръмогласното им фучене, сред свистенето на облаците и сблъсъците им един в друг, сред тътена на гръмотевиците и зловещото скрибуцане на дърветата и клоните, като спускане на тежки товари в дълбините на кладенец, тези иначе нежни създания, се превръщат в корави бойци, готови да погълнат тонове прахоляк, смог и дим, но да се върнат. С кръв по телата, с разбити сърца и заслепени от светкавиците и любовта очи, те са отново тук и отново будуват с нас, когато тъгуваме, за да можем да поплачем тихо на рамото им, без да ни види някой.
Отвъд любовта е нищото. Няма я светлината, която облъчва с цветове въздуха. Няма го звънкото потракване на зърната на сълзите и дъжда. Няма го и двугласният летен хор на щурците под будуващата луна. Няма я дори тишината. Защото там не е пустиня, тъй като няма пясъци. Не е и пущинак, защото няма и пръст. Даже самотата я няма. Там е самото прокълнато нищо:
повече от смъртта
и последното -
след нея.
и последното -
след нея."
Убийствен текст, който ми разби сърцето!
