Често гледам клоните на ореха отсреща как подреждат като магически пъзел парчетата от изгрева и залеза. Сиянието им с дъх на ягоди променя простора след всяко издишване на вятъра, а дългите сенки, движейки се постоянно, бързо изписват своите узрели или въззелени проникновения, дошли от земята и от небето.
Това е моят магически калейдоскоп, с който наблюдавам и откривам галактики, черни дупки, луни и млечни пътища. И после потеглям по техните все още неоткрити официално вселенски магистрали, озарени от падащи звезди.
Виждам как дъждовете не само измиват с пяната на облаците пейзажите, но ги и променят до неузнаваемост. Очертанията на къщите се източват нагоре, изтъняват и те наподобяват на древни наколни жилища, издигнати не на улици, а върху студения световен океан.
В коя епоха живея, колко хилядолетия ме отделят от днешния ден! Как е възможно светлината да бъде опакована от дъждовете. Сякаш изгубвам полека-лека зрението си в този пълен с тайни сумрак. В мистичната тишина усещам само пулса на капките върху клепачите си.
Сама съм в тази напълно отчуждена обител. Сега и душата ми не е на мястото си – като уплашена сърна, усещайки опасността, е избягала зад хоризонта. Не мога и да я извикам: може би съм онемяла, или просто вече съм забравила как се говори.
Мисълта ме затваря досущ хълмове, издигнати пред мен. Обичайната ми чаша с чай явно изстива зад техните извити нагоре и надолу стръмнини. Стоя в пространство, пълно само с въздух.
Но сигурна съм, че в близката отдалеченост, точно сега, самичък си и ти, в своите територии и ако успеем да се срещнем по средата на пътя, ще стигнем заедно до онази градина с дървото със забранения плод. Имаме на разположение още много време, преди да ни прогонят оттам. А после, после, отново ще се приберем доброволно в нашия сигурен панелен ад.
Направо ме срази!
