Слънцето - вече на най-високото, недостижимо място. Толкова нагоре, че го виждаме в самото дъно на небето. Не можем просто да изкачим този връх. А искаме, много искаме да преодолеем докрай искрящия опасен вертикал.
Слънцето – самият огън, разпален докрай, пулсира, трепти, вибрира. Излъчва цялата жега на света. Цялата космическа горещина, която сигурно влиза стремително в клетките на пространството. И затова светът днес изглежда ослепителен, сияен, разточителен.
Гледката пред нас е с огромен пламтящ нимб, който го прави напълно измислен. Достоверни сме само ние, които успяхме да се хванем здраво за златното въже, за да започнем катеренето нагоре. Поели докрай въздух, стягаме мускули и с тласъци тръгваме. Мъчно и бавно в началото, после - все по-леко, докато отворим криле, за да полетим. Не бързаме, защото до залеза има още много време.
А колко е различно нагоре! Усещането е друго. Това не е ронливата родна стръмнина, а горещ отвес, свързващ земята с небето. И безумно, и сладко е желанието ни да преминем отвъд тази напечена линия. Дори и да изгорим!
Във високото всяка капка пот е тежка жълтица. В простора се разпръсква цветен прах от някой реещ се следобеден облак и дрехите ни се покриват със златен варак. Богати сме, както никога.
Светлината ни дърпа нагоре – помага ни в катеренето. Оттенъците й променят цвета на очите ни - от кафяви и кехлибарени, до сини, зелени, виолетови.
Сърцата ни вече пулсират с един ритъм – досущ барабан, който удря учестено за тайнствен магически ритуал. Вече виждаме и езическата игра на пламъците в пещта, които явно искат да ни омагьосат. Изкачването сега не е само възход към висините, а опит на телата и душите ни да се съберат в едно.
Казват, че спускането е по-трудно. Сигурно, защото долу градът ни очаква строг, реален, подозрителен. Оставен от нас за малко, той не иска промени. Плаши се от всяка пукнатина, черта и свобода на мисълта. Не обича рисковете. Бездните. Височините. Иска да сме приковани - всеки към своя си пейзаж.
А и вече дъждът е спуснал решетката си над здрача…
