Прочетен: 1770 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 07.05.2013 11:02
Виждаш ли ме, застанала съм на моста. Сега е краят на деня и остава още малко, хоризонтът да се разтвори в мастиленото пространство пред мен.
Знам, че мълчанието ни е сграбчило, оплело и оглушило, за да не се слушаме и разбираме. И затова и двамата вече не проумяваме къде е долу и горе, къде са земята и небето, пясъците и морето, ада и рая.
Но ето, започва здрачът - единствената магическа реалност. Той не е просто предсърдието на мрака.Той е състояние на духа – като преминаването от живота към смъртта, а времето може да е миг, век, хилядолетие, или самата вечност.
Затова светлината се съпротивлява на тъмното, за да не я обладае, покори и владее. А тя просто иска още малко да постои на свобода и да озарява с нимбове силуетите на пейзажите.
А после, в онази вече недействителна действителност, знай, че аз ще потъна в нея, заедно с морето, брега, цветовете, звуците. И да ме потърсиш, няма да ме видиш, но точно сега, ме извикай.
Сигурно не ще те чуя, защото черните атоми на нощта вече ще са поети от пространството и всяка негова пролука ще е запълнена от тях. Но когато ангел се отдалечи от облаците и освети мрака, той ще засияе като улична лампа в нощта.
И вярвам, че движещите се сенки на дърветата над плажа ще изпишат думите ти.
поздравявам те..
Ще перифразирам, че тук всичко звучи достоверно, защото е измислено от Виолета!
