Мастилените пътeки – тези, по които се движат нотите, буквите, думите, изреченията, са винаги мъчни за преминаване. Пред тях са неизвестностите - издиганията и лутането, пропаданията и катеренето, пушилката и тръните след неочакваните завои и обрати в посоките, които ги правят често пусти , глухи, необитаеми и объркани. Тръгваме уж на юг, а компасът сочи север.
Странното е, че тези пътища зависят и от настроенията ни - в елегичните есени, те потъват в мъгливи неравни коловози. В ниското калта се омесва като глина, готова за моделиране. Не можем да видим тази истински натурална пластика, която се създава независимо от нас и сигурно е изложена в някоя галерия в Долната земя. А когато полека-лека мъглите издишват парите си до облаците, сезонът няма определено място, време и територия. И ние сякаш сме отвъд реалната черта и ставаме смирени грешници, потеглили от Горната земя да чакаме своя ред пред небесните порти. Даже оттенъците на действителния листопад, не могат през порите на въздуха да пробият сумрака и да осветят пейзажа, за да разберем, че все още сме в него.
Зимата запечатва строго всички пътища с лед. И нашите. Тогава трябва да внимаваме да не се плъзнем възторжено по него, подлъгани от примамливата излъсканата повърхност на изкушенията. Нека не забравяме, че издрасканите от нас черти, точки, запетаи, лулички и извивки, скоро ще се разтопят и ще изчезнат завинаги. Като нашите днешни надежди, които никога няма да се състоят. И все пак, за да не сме докрай тъжни, нека тайно да наглеждаме февруарските снегове, които, заедно с ангелите, идват тихичко при нас, за да покрият с пера тъгата.
Пролетта е тържество за сетивата. Затова и пътеките са други. Ние - също. Тогава, досущ пилигрими, тръгваме на поклонение към отключените за нас обители на багрите, мирисите и вкусовете. За да ни залюлее шемета на първата разцъфнала липа и нощните любовни мелодии на славеите. И да ни окъпи онзи топъл дъжд, който зачерква с резките си силуетите в пространството, за да виждаме само редовете с нечетливите му субтитри. И за да се опитаме да ги преведем на своя си език.
Лятото е страст. Пътеките са отворени и жадни като клетките ни. Жегата е в тялото. И в мансардата. Слушайки сладостното жужене в капандурата й, в светлия четириъгълник, като в кошер, чувстваме, как започва да пада златен августовски прашец, който изписва ясно куплет от стихотворение. А в следобедите сенките се движат напълно самостоятелно – сякаш ние отсъстваме, опитвайки се с издължените си форми да очертаят пиктограми – древни символи, които се местят наляво и надясно, нагоре и надолу, събират се и се разделят, изправят се и се допират, а накрая се сливат, за да се разтворят в омекналата нощ. И ние с теб, заедно, се опитваме да ги запомним като картини и звуци.
За после
За из път
прекрасно е...
Есетата ти са запазена марка. Някъде прочетох, че те могат да се сравняват с тези на Цветан Марангозов. Не мога да коментирам, просто усещам в тях светлина, цветове, мелодии, смях, сълзи, любов, живот.
Продължавай!
